ноември 10, 2018 Светът / Статии 0 Comment
Ако си мислите, че политическият преход е уникално явление, засягащо само България и Източна Европа, дълбоко се лъжете. Политическата промяна е част от историческата норма. Дори и през 90-те, дори и на Запад. Нека разгледаме случая на италианския преход в края на 20 век, който има немалко прилики с българския.
В следващите редове Енрико Мерели, ще ни запознае със слабо познатия у нас италиански политически преход през 90-те години. Накрая на текста ще направим сравнение с българския преход.    
Началото
Нощта на 30 април 1993 година. Пред хотел  „Рафаел“ в Рим, разярена тълпа ожесточено освирква и протестира срещу един от редовните посетители на 5-звездния-хотел:
„Бетино!!! И това ли искаш също?“
В този момент протестиращите започват да хвърлят стотинки и да размахват добрата стара банкнота от 1000 лири. Мишената е най-известният в цялата републиканска история на Италия Бетино, който се опитва да напусне хотела през главния вход.
Бетино Кракси е секретар и лидер на Италианската социалистическа партия (ИСП). Бивш министър-председател на Италия от 1983 до 1987г. Основна фигура на „златното“ десетилетие на Италия през 80те години. В случая обаче се намира в центъра на корупционен скандал, в който е замесен целият италиански политически елит. Срещу него стои тълпата, символизираща цяла Италия. Епохална конфронтация. За италианската политическа история това е моментът, в който се разпада Първата италианска република. Започва началото на политически преход в Италия.

Епизодът с мятането на монети по Бетино Кракси

Първата италианска република
Периодът след края на Втората световна война до началото на 90те и по-точно до огромното съдебно разследване „Чистите ръце“ (ориг. “Mani Pulite”) е по-известен като Първата италианска република. За да въведем българския читател, следва кратък синтез на събитията, довели до този момент.
През 1946г., след проведен референдум италианците избират Републиката пред старата Савойска монархия. Бавно, но сигурно се утвърждава политическа система, сформирана от партиите, които се изправят срещу фашисткия режим на Мусолини и Нацистка Германия. Водеща роля в новата партийна система играе Християн-демократическата партия (ХДП). Известна като „белия кит“, ХДП е огромна центристка партия, включваща различни леви и десни фракции. В продължение на почти пет десетилетия, от 1946 до 1994, ХДП е начело на Италия. Партията винаги управлява в коалиция с други партии. Понякога десни, например Либералната партия, но по-често леви, напр. социалдемократическата партия, Републиканската партия и  ИСП на Бетино Кракси. В началото на 80те години, тези партии формират така нареченото Pentapartito – стабилна коалиция от пет партии, която управлява страната през „златния“ век на Първата италианска република.
Не всички партии обаче биват допуснати до управлението. Италианското социално движение (ИСД), крайнодясна партия, базирана почти изцяло върху фашистката идея, никога не била допусната до управляващата коалиция. От другата страна на политическия спектър е Италианската комунистическа партия (ИКП). Най-голямата и силна комунистическа партия в Западния свят, с явно изразени връзки с Москва и комунистическия блок. Партията винаги остава втора на изборите. Въпреки голямото си влияние върху народа, никога не успява да се добере до изпълнителната власт. Комунистическата партия е отлъчена от ХДП, която от своя страна е подкрепена от САЩ. Забележете, че Щатите играят ролята на „големия брат“ в италианската политика по време на Студената война.  
Дълги години, ХДП и другите центристки партии са недосегаеми на трона на властта. Това води до редица негативни последствия. Липсата на сериозна промяна в правителството в продължение на над четири десетилетия довежда до силно изявена стагнация в политическия свят и във властта. Последствията се усещат и в сферата на икономиката при разпределянето на обществени поръчки.

Телевизионен дебат от 80-те – „златният век“ на Първата република

Краят на Първата република
През 80те, порочната система с подкупите е толкова популярна и разпространена, че „подаръкът“ се възприема като обичайно задължение за частното лице по време на процедура за възлагане на обществени поръчки. Той е навик за предприемачите и ритуал за политиците,нормална част от сделката. Неписана клауза в договора.  Всеки я знае, доброволно я приема и трябва да я уважава…
Първата пукнатина в кутията на Пандора идва на 17 февруари 1992 г. , когато областният прокурор Антонио Ди Пиетро, ​​с помощта на малък предприемач, уморен от раздаването на „подаръци“, хваща Марио Чиеса. Видният милански член на ИСП е хванат в крачка да иска седем милиона лири подкуп. Но това е само малка част от цялата история. В момента, в който полицията нахлува в стаята, разтревоженият Чиеза се опитва да се освободи от още 37 милиона лири, заделени за подкупи, като хвърля парите в тоалетната. Заловен е обаче „на местопрестъплението“.
Прокурорът Ди Пиетро и хората му откриват тайни банкови сметки на Чиеза в Швейцаря. Вследствие, Чиеза е принуден да разкрие таен обръч от подкупи, разкриващ участието на партиите при възлагането на обществени поръчки. Слага се началото на „Чистите ръце“, огромно съдебно разследване, което злепоставя партии, предприемачи и цялата страна като цяло. Старият политически свят започва да се разпада: видни частни предприемачи и политически личности се (само)убиват; умножават се и политическите предателства и самопризнания пред съдебната власт. Общественото мнение е в  подкрепа на Антонио Ди Пиетро. Той се превръща в национален герой. Прокурорът осветлява корупцията в обществения сектор и води активна борба срещу мафията, другият тъмен и загадъчен епизод от историята на италианската република.

Прокурорът Ди Пиетро – „Две, три хиляда, Ди Пиетро – едно разследване, край на цял режим“

Началото на италианския преход към Втората република
Стигаме до началния епизод. Хвърлянето на монетите по Крекси. Ясно е защо хората са му били толкова ядосани. ИСП и ХДП имат най-голямо участие в корупционни скандали. Милиарди лири биват „усвоени“ с незаконни средства, както и посредством изкуствено надуване на националния бюджет. Логично, и двете партии започват да губят обществената си подкрепа. Своеобразен връх на съдебно разследване „Чистите ръце“ е „процесът на Енимонт“, който засяга партньорството между публичното дружество „ENI“ и частната компания „Монтедисон“ в края на 80-те години. По време на съдебния процес се разкрива „майката на всички подкупи“. Това е подкуп в размер на 150 милиарда лири (около 137 милиона евро в наши дни), платен от Монтедисон на правителствените партии. Замесен е каймакът на италианския политически елит, включително нашият Бетино. Същият признава с голяма самоувереност по време на съдебния процес, излъчван на живо по обществена телевизия, че съществува незаконна система за финансиране на партии, в която целият политически спектър е замесен.
„Чистите ръце” оказва огромно въздействие върху общественото мнение. „Майката на всички подкупи“ дава началото на нова вълна от  разследвания, които разкриват много други подкупи, включително в сектора на здравеопазване, инфраструктурата и много други публични сектори. Италианската партийна система е в нокдаун. Старата стабилна ХДП се разпада през 1994г. Останалите следвоенни партии губят популярност, а политици като Бетино заминават в изгнание в Тунис. Членовете на ХДП, незасегнати от корупционните скандали, се раздробяват и основават три различни партии. ИКП променя името и политическите си възгледи след падането на комунистическия блок и Първата италианска република. ИСП се преименува на Демократична левица. ИСД, единствената партия, която не е замесена в „Чистите ръце”, се преименува на Национален Алианс.
Втората италианска република
Отправна точка на така наречената Втора италианска република са изборите през 1994 г. След приемането на нов по-скоро мажоритарен избирателен закон, изборите са неочаквано спечелени от новодошлия Силвио Берлускони и новородената „Фортца Италия“. С грандиозно изявление по всички телевизии на 26 януари 1994 г., само два месеца преди изборите, Берлускони официализира участието си в новата си партия, която ще „излезе на терена“. По това време той е един от най-известните и популярни бизнесмени, притежаващ медийна империя, включваща три телевизионни канала, вестници, както и Милан, най-силният тогавашен футболен отбор.
Все още има много спорове относно причината, поради която Берлускони реши да влезе в политиката. Няма да се задълбочаваме в тази тема, тъй като би отнело твърде много време. Но все пак. Всички признават, че Берлускони създава нещо съвсем ново в европейската политическа панорама.  „Фортца Италия“ е известна като първата „партия-марка“. Тя създава свой мърчандайз, води пазарно-ориентирана избирателна кампания и разчита изключително на рекламната група на Берлускони. Същевременно тя е ориентирана около лидера си. Ако това сега е нормата, за времето си това е беше необичайно.
Така на сутринта на 28 март 1994 г. италианският политически свят се трансформира изцяло. Берлускониевата „Фортца Италия“ и нейните съюзници от „Лега Норд“ (Северната лига, регионална партия от Северна Италия, основана в края на 80-те години, за да се бори срещу „римския грабеж“ ) и Партията на Действието (Partito d’Azione) създават съвсем ново правителство и парламент, пълни с нови лица.

Берлускони обявява влизането си в политиката

Това е историята на тази странния италиански преход, който никой не очакваше. Политическия режим на ХДП и четирите й партньора, който съществува около половин век, изглежда толкова солиден и непоколебим през 80-те, но се сгромоляса напълно за 4 години.
Познато а?
Макар и различен по своето същество, италианският преход има много прилики с българския. Народна република България и Първата италианска република започват след успешен референдум, който сваля монархията. Италианската политическа система до 90-те, както и българската, са доминирани от еднопартийните режими на ХДП и съответно на БКП. Характеристика и на двата режима е прекомерната намеса на държавата в икономиката, която впоследствие се превръща в хронична корупция. В резултат, и в двете страни общественото мнение се насочва срещу цялостната политическа система. Българският и италианският народ започват да се доверяват повече на нови „колоритни” лица, които нямат дълбоки корени в местната политика, например Сакскобургготски, Берлускони, Борисов и Грило.
Причината за проблемите в България и Италия в последните десетилетия не се дължи обаче на географски стереотипи (тип българи и италианци като южни народи само ядат и пият и т.н.), както им се иска на много анализатори. Трябва да имаме предвид, че партийните системи на двете страни губят своето естествено развитие през Студената война. Италианската партийна система е държана под похлупака на САЩ, а българската под този на СССР. Това носи своите последствия и днес, когато партийните системи на двете страни все още са изключително волатилни. И в България, и в Италия, политическият пейзаж изглежда не е стигнал до някаква точка на равновесие. Постоянно се появяват нови партии, а старите често стават неузнаваеми. Заради това, България и Италия изпитват трудност във воденето на приемствена политика, която да засили стабилността и динамиката на двете страни във вътрешен план, както и тяхната разпознаваемост и тежест в рамките на Европейския съюз и международната сцена.
За да стабилизират партийните си системи и водят по-ефективна политика, България и Италия трябва да разглеждат все повече собствената си политическа култура. Както е казвал цар Борис III, „нито политическите режими, нито възпитанието в национален дух са артикули за внос и износ и всеки народ трябва, съобразявайки се със своето родно, да има своя собствена родна култура”.
Автор: Енрико Мерели, Венелин Бочев
Превод и допълнение: Десислава Горанова, Станинслав Савов