ноември 29, 2018 Системата / Статии 7 коментара
Търсейки историческите корени на нашите демократически традиции, трябва да се обърнем към „бащата” на българската социология – Иван Хаджийски. Роден през 1907 г. в Троян, Хаджийски е автор на 4 книги и над 20 студии и статии, изследващи българската народопсихология, за написването на които той обикаля цялата страна с колело. Загива на 4 октомври 1944 г., едва на 36 годишна възраст, сражавайки се на фронта срещу SS дивизия „Принц Ойген”.
Какво ни казва той за нашия демократизъм?
Началата можем да проследим още от поражението на турците пред портите на Виена през 1683 г., слагащо край на техните завоевания. Липсата на военна плячка, чрез която воюващите турци се „хранят и обличат”, постепенно започнала да ги принуждава да купуват. Тук влиза ролята на българските занаятчии като продавачи и доставчици на войската. Значението им за стопанството нараснало дотолкова през XVIII в., че през 1773 г. чрез султански ферман е учредена „автономията на занаятчийските организации”.  Според Хаджийски тази промяна в стопанското положение, превърнала занаятчиите в „господари на пазара”, се отразила на тяхното „обществено и политическо съзнание”, както и на тяхното самочувствие.  „Те се чувстваха вече не като покорна рая, а като един необходим и следователно независим слой”, пише той. Това дава първите искри на една демократична традиция, която ще се засилва и укрепва с времето.Именно занаятчийските формирования, според Хаджийски, са първите организационни прояви на Българското възраждане: „Те сложиха началото на нашата демокрация не само чрез вътрешното си демократическо устройство, но и чрез борбите, които тези организации водеха срещу самодържието и произвола на чорбаджиите за овладяване на общинското самоуправление, на училищните и църковните настоятелства”.
Нуждите на занаятчийството и търговията пораждат силна просветна вълна – „първата масова обществена проява на Възраждането”, която, според Хаджийски, още от зараждането си носи белега не на съсловното, а на народното и демократичното. За това допринася обвързването на народната просвета с борбите за църковна независимост и за политическо освобождение. Така просветата, борбата за църковна независимост и за освобождение, са трите основни обществени стълба на Възраждането.
Участието на българския народ в обществения живот става основополагащ елемент на две важни явления:
  1. Създаването на традициите на българската демокрация и народовластие.
Общественото активизиране на народа „върху почвата на равенството” довежда до борбата срещу чорбаджиите, борбата срещу гръцките фанариоти, дейността на революционните комитети и стига чак до Априлското въстание и героизма на Шипка, като накрая се въплъщава в Търновската конституция.
  1. „Пълното обществено, нравствено и политическо обособяване на нашия народ в нация и психическото му осъзнаване като такава”.
Единичните прояви на съпротива, стават масови. Отделните борби срещу гръцки духовни лица, прерастват в цялостното движение за църковна независимост. Разпокъсаното хайдутство става комплексна мрежа на българското революционно движение. За пръв път понятието „отечество” спира да се асоциира единствено с местното село, а разширява своите граници до цялото българско землище. На база на всичко горепосочено, Хаджийски отбелязва, че „обособяването на нашия народ в нация се намира в органическа връзка с формирането на българската демокрация”. Така че, ако се говори за политически традиции на българския народ, то това са традициите на демокрацията.
Демократичният дух намира най-ясен израз в националноосвободителното движение. В революционните комитети няма залитане към лидерство. По-скоро се набляга на равенството.  Показателно е, че важните въпроси, засягащи движението още от първото събрание на Оборище се решават чрез вишегласие. Водачите на движението също са демократи – от Левски и Каравелов до Ботев и Захари Стоянов. Тази традиция е дълбоко запечатана в цялата динамика на Възраждането.
Така, обръщайки се към историята се вижда, че демократичният дух съвсем не е чужд на българите. Той дори предшества политическото освобождение на България и се утвърждава като характерна черта на българското общество.
В заключение ще цитирам отново Иван Хаджийски: „Такива бяха политическите идеи на нашето Възраждане, на нашето освободително движение. Нашето освобождение беше борба за политическа и стопанска демокрация.”
Автор : Стефан Лельов
Използвана литература:
Хаджийски, И. Съчинения. Т.1. „Оптимистична теория за нашия народ.”, С. 1974.