септември 23, 2018 Системата / Статии 0 Comment

ПОЧТИ ИДЕАЛно

Когато говорим за периода от Освобождението до войните за национално обединение, оставаме с впечатлението, че всичко е вървяло по план и само грешките на Фердинанд I и кликата около него са лишили България от националния ѝ идеал. Макар и Фердинанд със сигурност да допуска фатални грешки, този разказ ни дава едностранчива представа, както за управлението на България до войните, така и за същината на идеала за национално обединение.
Националният идеал не може да бъде изчерпан с обединението на земите, населявани с българи, в рамките на една държава. Ако беше така революционери като Раковски и Левски нямаше да говорят за въоръжена борба за независимост. Те щяха да предпочетат българите да останат обединени в рамките на Османската империя.
Идеолозите на българският национален идеал избират пътя на въстанието, защото смятат, че българският народ трябва да участва в държавното управление. Ако не директно, то поне чрез гласа си, който трябва да бъде вземан предвид от управленческия елит, разбирайте държавния глава и политическата класа.
Такъв ли е обаче случаят на България след Освобождението и по време на войните за национално обединение? За да отговорят на този въпрос, следващите редове проследяват основите на българското управлението от Освобождението до Междусъюзническата война.  
Българският парламентаризъм
През 1880г. след изборите за второ обикновено събрание, княз Александър I Батенберг дава на лидера на спечелилата изборите Либерална партия, Драган Цанков, право да състави правителство. Въвежда се министър-председателски тип управление, в което волята на избирателя надделява над волята на монарха. По това време в Европа има само три държави, които се управляват на този принцип – Великобритания, Норвегия и Франция. Така, близо хиляда години след като княз Борис, цар Симеон и духовници като Климент Охридски и Черноризец Храбър нареждат българския език рамо до рамо с гръцкия, еврейския и латинския, България разбива още една тристранна догма. Държавата ни се нарежда като четвъртата парламентарна демокрация в Европа.
Постижението на страната ни не е за подценяване. Извършва се преход от османска провинция към парламентарна демокрация в рамките на едва две години. Нещо повече, парламентарният принцип в страната е засилен от Търновската конституция, която по думите на Аленсандър I е полурепубликанска. Тя дава избирателни права на всички мъже над 21 годишна възраст, както и широки правомощия на еднокамерен парламент. Мерки, които са изключително, някои биха казали прекалено, прогресивни не само за България, но и в европейски мащаб. Всичко това показва, че въпреки ограниченията отвън, както и вътрешната липса на политическа подготовка, заветът на Васил Левски за „чиста и свята република“ не е бил загърбен от строителите на съвременна България.
И все пак парламентарната демокрация в България преди ПСВ не е съвършена. Търновската конституция не съдържа клауза, която гласи, че монархът е длъжен да се съобразява с волята на избирателя при избора на министър-председател.
Напротив, според основния закон държавният глава има законно право да разпуска парламента и да избира и сваля министрите. Въведената от Батенберг практика правителството да се избира от парламентарното мнозинство също се изправя пред трудности. Българският монарх е първоначално против. Той склонява да я въведе само след неуспешни опити да наложи правителствата на Консервативната партия и режима на пълномощията.
Но в крайна сметка, дори след вековното съзряване на Александър I, България не притежава дълголетната традиция на Великобритания и парламентарната практика остава уязвима.
Съединението прави сил(н)ата (изпълнителна власт)
В периода 1885-1887г. в България се случват множество събития, които поставят парламента на заден план. Кабинетът на Петко Каравелов показва добавената стойност от силната изпълнителна власт. Той закрепва финансово, административно и политически постиженията на българския народ и армия по пътя към национално обединение по време на Съединението и Сръбско-българската война. От друга страна, подбудената от Русия детронация на Александър I илюстрира нуждата от силен и всепризнат монархически институт, който да е гарант за независимостта на България.
Правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов съзряват тези уроци. Относително дългите им управления от седем и съответно пет години налагат изпълнителната власт като мотор на институционалното и стопанско развитие на страната. Създава се правителствена стабилност, която значително ускорява темпа на модернизация на България. Монархията също е засилена от управленията на Стамболов и Стоилов. Благодарение на двамата, Фердинанд I е избран за български княз по конституционен път. Неговото потомство, титул и роля на главнокомандващ армията са гарантирани от конституционните промени от 1893г., гласувани от Стамболовото мнозинство. Стоиловият кабинет дори успява да наложи Фердинанд на Русия и Великите сили, след близо десетгодишна международна изолация.
Резултатите от засилването на изпълнителната власт и монархическия институт са видими. В началото на 20 век, България се превръща в икономически лидер в региона въпреки значителната си изостаналост две десетилетия по-рано. Икономическият ръст осигурява средства, с които се модернизира армията. Последната подобрява своята численост и оборудване до степен, в която проведената мобилизация след обявяването на независимостта през 1908г. респектира и задължава Великите сили да признаят Царство България, за да избегнат конфликт с непредвидими последствия.
Крайният изход е доста задоволителен. България става първата балканска страна, чиято независимост е призната без провеждането на война (спестяваме човешки животи и финансови ресурси). Страната ни е пълноправна монархия, субект на международното право, който може да участва активно в европейската политика. Налице са всички предпоставки за национално обединение, има само една неяснота…
Кой ще осъществи националното обединение?
Ако през първите две десетилетия на Княжеството можем с известни уговорки да говорим за българското управление като парламентарна демокрация, или поне значително ограничена конституционна монархия, то това се променя постепенно след края на 19 и началото на 20 век.
Тогава, в България настъпва относително кратка, но интензивна стопанска и политическа криза. На кабинетни лидери като Стоилов, Радославов и Каравелов им е трудно да овладеят партийните си мнозинства. За да се върне доверието в изпълнителната власт, Фердинанд I се отръпва от парламентарната практика.
Вместо след проведени избори монархът да покани лидера на спечелилата парламентарно мнозинство партия да състави правителство, става обратното. Фердинанд назначава кабинети, които организират избори и използват държавната машина, за да си осигуряват партийно мнозинство в Народното събрание. Започва една не много добра, но конституционна и типична за Европа по онова време практика. Въпреки това, на управляващите преди войните им се предоставя възможност да изменят Конституцията и да задължат монарха да се съобразява с народния вот при избора на правителство.
През 1911г. се провежда Петото Велико народно събрание. Мнозинството приема редица промени, включително изменението на член 17, който ограничава правото на парламента да санкционира международни договори, оставяйки външната политика изцяло в ръцете на царя и излъчваните от него правителства. Нито една партия обаче не предлага да се огради властта на царя. Обратното, политици като Иван Евстатиев Гешов, министър-председател по време на Балканската война, имат нагласата, че са зависим от царя, а не от народа гласувал за тяхното парламентарно мнозинство.
Без да съдим излишно Гешов, редно е да признаем, че думи като „трябваше да дам оставка, защото имаше несъгласие между короната и мене“ и „аз сметнах за необходимо да предоставя на държавния глава да реши дали за ликвидирането на нашите спорове със съюзниците трябва да се викат нови хора“ са индикативни. Доказват настройката на изпълнителната власт, която бяга от отговорност, или се чувства изцяло отговорна пред монарха, а не към Народното събрание.
Не е виновен този, който яде баницата…
А този, който му я дава. Това гласи българска народна поговорка, която очевидно се е харесала на иначе августейшата особа на Фердинанд.
В крайна сметка, преди сто години се получава следното: българското население не знае за кои земи се бие (последствие от изменението на член 17 от конституцията); политическият елит се чувства отговорен към монарха си, а не към избирателите си; царят остава без политически и институционен коректив и действа конституционно на собствена глава. Резултатът са ненужното сражение при Чаталджа и най-вече нелепата загуба на Междусъюзническата война, които ограничават значително избора пред България при избухването на Първата Световна Война.
Дори да си представим за момент, че Фердинанд и обкръжението около него бяха довели до успешен край войните за национално обединение, националният идеал нямаше да бъде изпълнен. Идеалът за национално обединение надхвърля простото обединение на земи населявани с българи в една държава.
Става дума за обединение на българите под управление, в което граждани, политически елит и държавен глава не бягат от отговорност и не предприемат импулсивни действия на своя глава, а си сътрудничат и коригират грешките си. Това е важен компонент на националния идеал, който и днес не трябва да забравяме.
Използвани източници:
Гешов, Иван Евстратиев. Балканският Съюз. София (1915).
Методиев, Веселин. Конституционният дебат в българският парламент през XIX век. София (2016).
Палангурски, Милко. Нова История на България I. София (2013).
Автор:
Венелин Бочев