септември 22, 2018 Аз-ът / Статии 0 Comment

Съединението или разединението прави силата?

Тежкото поражението на България от Първата Световна Война (ПСВ) нанася трайно разединение сред българския народ. То има своето физическо измерение – оставането на голямо количество българи отвъд държавните граници – и социален аспект – задълбочаване на политическо разногласие сред обществото. Днес, когато промяната на граници не е реалистична, би следвало да ограничим разединението си в политически план.
Нека разгледаме въпроса за политическото разединение през призмата на собствения си исторически опит. В навечерието на края на Стара Велика България и създаването на Дунавска България, нашите предци също са имали различия помежду си, а международната обстановка далеч не е била по-малко динамична от сегашната. С две думи, разединението е било толкова актуална тема, колкото и днес.
В началото беше… разединението?
Учили сме, че заветът на хан Кубрат към неговите синове е бил те „по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ.“  Учили сме също, че синовете на Кубрат не го послушали и „се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт“, вероятно заради наследствена свада.
Този разказ, базиран върху сведенията на византийските хронисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор, въвежда идеята за изначалното разединение между българите. Драматична идея, която е допълнително драматизирана от редица български творби. Първа сред тях е учебникът на Димитър Бобчев, който първи поднася неизпълнения завет на Кубрат посредством старата скитска притча за снопа пръчки. Продължаваме с познатата на поколения българи картина на художника Димитър Гюдженов, която илюстрира притчата разказана от Бобчев. Днес, известният драматург Стефан Цанев допълнително оцветява разказа за българското разединение пишейки в своите книги „още не бил изстинал трупът на стария хан [Кубрат] – и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.“
Толкова ли е драматично обаче разединението между Кубратовите синове?
Дори да допуснем, че разединение е имало преди създаването на Дунавска България, изглежда, че то не е било чак толкова драматично.[1] Митът със снопа пръчки си остава мит. Разказът на Теофан Изповедник също е писан, и вероятно украсен, век след разединението на Кубратовите синове. А загатната от Патриарх Никифор наследствена свада изглежда далеч не е единствената причина за разединението между Аспарух и братята му. Според писмо на хазарския каган Йосиф, българите са се съпротивлявали срещу настъпващи хазари и само впоследствие, когато загубата е била неминуема, са отстъпили.
И все пак. Да приемем, че драмата произлиза от това, че синовете на Кубрат не са послушали завета на баща си и са се разделили само и единствено заради наследствена свада. Това би значело, че при наличието на конфликт помежду им, Аспарух и братята му не са стигнали до кръвопролитни междуособици, а са се разделили по мирен път. Оценена в контекста на средновековието, тази постъпка може да бъде възприета като проява на чист демократизъм. Да разгледаме средновековната история на франките за сравнение.
През 511г. франкският крал Хлодвиг I (Кловис), разделя владенията си и ги завещава на четиримата си синове. Но вместо синовете на Хлодвиг I и техните наследници да живеят в мирно съжителство, през следващия един век се случват множество кръвопролитни междуособици, като някои автори даже охарактеризират периода между 561г. и 613г. с перманентна гражданска война (Joye 2010). Всичко това се случва при липсата на натиск от тежки врагове като хазарите и аварите, както е в случая на българите.

Литография изобразяваща убийството на синовете Хлодомер, син на Хлодвиг I . (из сборник за кралете на Франция, 1890)

Излиза, че дори само борбата за власт да е разделила синовете на Кубрат, те противно на загатната средновековна практика, не са се избили помежду си. Напротив, между тях има партньорство и координация, както бихме казали днес. Петимата братя тръгват по съвсем различни пътища. Бат баян остава под бащината стряха. Алцек стига до съвременна Италия. Кубер се заселва в днешна Македония. Котраг се установява в бъдеща Волжка България. Аспарух създава Дунавска България.
Погледнато така, разединението между синовете на Кубрат изглежда всичко друго, но не и драматично. Независимо дали е имало наследствена свада между Аспарух и неговите братя, по всичко си личи, че те са подходили разумно в една емоционална ситуация. На фона на хазарската атака, те преодоляват различията си, за да увеличат възможно най-много шансовете на оцеляване, както на поданиците си, така и на България. Резултатът е безапелационен исторически успех.
Българска държава и народ съществуват и до днес. Факт, чиято стойност може да оценим, само като се замислим за това колко други народи и държави са изчезнали през периода от над тринадесет века. И не само това. Днес някои хора се радват, че могат да си карат колата по магистралата от София до Бургас и обратно. Други преминат маршрута Ком-Емине. Но символичните граници на българщината са още по-широки – от статуята на Алцек в Италия до Дяволската кула в Елабуга, днешен Татарстан.  Разстояние от над четири хиляди километра. Всичко това, благодарение на разединението на Кубратовите синове.

Разединението в наши дни
Макар и да става дума за две различни епохи, постъпката на Кубратовите синове носи своята поука и днес. Разединението не е феномен, който непременно трябва да ни плаши.
В днешна България то е естествено. Само през последните два века сме били част от три тотално различни политически блока – Османската империя, Източния блок и Евроатлантическия съюз. Наред с това във вътрешен план сме експериментирали с различни идеологии и модели на управление и даже днес, поне на хартия, следваме управленски курс, в който политическото многообразието е основна ценност.
Предвид тези предпоставки за разединение, това, което трябва да направим, е да последваме примера на Кубратовите синове. Аспарух и братята му ни оставят няколко завета, които са може би по-ценни от този на баща им, а именно: да проявим търпимост към ближния; да се стремим да изгладим различията си;  и да трансформираме разединението в творческа енергия. В името на България!
Венелин Бочев