ноември 27, 2018 Системата / Статии 0 Comment
29 септември 1918г. и 27 ноември 1919г. са дати горчиво запечатани в родната история. На 29 септември е подписано Солунското примирие. С него България прекратява участието си в Първата световна война и губи контрол над собствената си съдба, оставяйки я в ръцете на победителите. На 27 ноември е подписан Ньойския договор, с който България окончателно се сбогува с идеала си за национално обединение.
България се прощава със завоюваните с цената на стотици хиляди жертви земи в заветната Македония. Но и заплаща допълнително. Въведени са тежки финансови санкции. Армията се обезоръжава. Отнет е икономически важният излаз към Бяло море. Също и неразделна част от Шоплука – Западните покрайнини.
Загубата от Първата световна война е действително жестока. Национална катастрофа, както често се казва. Но да твърдим, че тя обрича България на вечна нищета и мизерия, е злоупотреба с паметта на предците ни, които запретват ръкави още преди да е изстинало мастилото от Ньойския договор и започват да градят наново основите на страната ни.  
Трагедията през погледа на съвременниците ѝ
Андрей Ляпчев е един от делегатите изпратени да подпишат Солунското примирие. Когато слага подписа си върху договора, Андрей Ляпчев заема длъжността на министър на финансите. Надали има човек в България тогава, който по-добре разбира финансовото измерение на предстоящата национална катастрофа. Но по-важен е емоционалният портрет на министъра в момента на подписването.  
Андрей Ляпчев е македонски българин, който идва от Ресен, Охридско. Той не само израства в най-романтичния край на Македония, но и е закърмен с каузата за национално обединение. Баща му, Тасе Търпов (Ляпчето), е застъпник на борбите за независима българска църква, а един от братята му, Никола Ляпчев, се бори и загива през Илинденско-Преображенското въстание. Самият Андрей Ляпчев взема участие в Съединението и Балканските войни. За него загубата на Македония е загуба на национален, семеен и личен идеал.
Би било човешко, и политически удобно, Ляпчев да изпадне в състояние на меланхолия или дори злоба в онзи момент. Особено след като той е принципен противник на влизането на България във Първата световна война. Въпреки това, когато се връща в България от Солун, думите му са следните:
„Македония е загубена, но България остава.“
Андрей Ляпчев отказва да бъде жертва. Не намира утеха и в реваншизма, както на управлението на Александър Стамболийски, така и на правителството на Александър Цанков. Напротив, като министър-председател в периода 1926 – 1931г. той се фокусира върху най-важното в такъв момент – възстановяването на българската държавност и икономика. Сключва и жизнено важни заеми, с които помага на България да задоми хилядите бежанци дошли от Добруджа, Тракия и Македония.
Ляпчев остава здравостъпил на земята до края на своята политическа кариера. Когато световната икономическа депресия в края на 20-те и началото на 30-те подрива възможността на кабинета му да управлява, той подава оставка. Акт, който сам по себе си възобновява повредената след войната демократична практика. Но съвестта на Ляпчев обаче е чиста и заради друго.
Със своята хладнокръвна политика, Ляпчев създава условия за икономически растеж, който ще позволи на България в края на 30-те години да изпревари много от така наречените „страни-победителки“ от ПСВ. Нещо повече. Погрижва се за най-големите жертви от загубата на Първата световна война – избягалите българи от неосвободените земи, сред които и неговите съотечественици от Македония.
Трагедията видяна зад екрана

Георги Апостолов – „Форумният окоп“

Ако Ляпчев, който има всички рационални, емоционални и политически доводи да е обзет от скръбната загуба, намира кураж да продължи напред, то ние нямаме право да оправдаваме сегашните си несгоди с трагедията на предците си. Както и да го гледаме, времената, в които живеем, са хиляди пъти по-леки от тези след войната. Освен това в много отношения ние можем да продължим делото на предшествениците си, макар и под обновена форма.
В този контекст, по случай отбелязването на вековната годишнина от подписването на Ньойския договор на 27 ноември 2019 г., сдружение „Младежки сговор“ кани всички заинтересовани млади анализатори и изследователи да участват в инициативата за обновяване на националния идеал чрез съставянето на статии и анализи, които:
  1. Извличат поуки от допуснатите грешки довели до възникването на двете национални катастрофи; разглеждат някои от слабостите на идеала за национално обединение и неговото неуспешно преследване; проследяват кризите в българското общество в междувоенния период и техните дълготрайни последствия. Или
  2. Дават насоки за формулирането на нов или преформулиране на стария национален идеал, на основата на следните направления:
  • Проблеми на българската народопсихология и политическа култура.
  • Перспективи и възможности за социално-икономически напредък на България.
  • Мястото на България в глобалния свят и българските национални интереси.
Обменът на идеи и възгледи ще се проведе на сайта mladejkisgovor.com и в страницата на Младежки сговор във Фейсбук, където участващите ще могат да публикуват своите статии по избрани от тях аспекти на един нов граждански идеал за национално обединение.
Най-добрите разработки ще бъдат публикувани в сборник, отпечатан в печатен и електронен формат, който ще бъде съставен до 15 февруари 2020 г. – 100-годишнината от ратификацията на Ньойския договор.
С всичко това от сдружение „Младежки сговор“ се надяваме, че сто години след една от най-тежките ни загуби, гражданското общество в България не се е отказало от идеализма на предците си, както и от способността си да води вътрешен диалог.
 
Автор
Венелин Бочев